Книга - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Ндура. Дете На Дъждовната Гора
Javier Salazar Calle


Най-добър юношески роман за 2014 г. в Испания! Един човек без особени познания се озовава сам по средата на дъждовната гора, след като неговият самолет се разбива, и трябва да се учи бързо, за да може да превъзмогне всички препятствия, пред които се изправя. История, която те учи какво можеш да постигнеш, когато си притиснат до предел.

Най-добър юношески роман за 2014 г. в Испания и преведен на над 10 езика! Когато един обикновен човек, който и да било от нас, изведнъж се окаже в ситуация на живот или смърт насред дъждовната гора, ЩЕ ЗНАЕ КАК ДА ОЦЕЛЕЕ? Това е простата дилема, пред която е изправен главният герой на нашата история, който, връщайки се от една спокойна ваканция в Намибия (типичното сафари със снимки), се озовава в неочаквана ситуация на екстремно оцеляване в дъждовната гора на Итури, в Република Конго в Африка, когато самолетът, в който пътува, е свален от бунтовници. Място, където Природата не е единственият враг и където оцеляването не е единственият проблем. Приключение с аромата на класическите приключения от едно време, които правят от тази книга перфектното ястие, за да избягаш от реалността и ти самият да почувстваш мъката и отчаянието на главния герой в лицето на предизвикателството, пред което е изправен. В тази книга се смесват по естествен начин емоцията и напрежението от самото предизвикателство да оцелееш психологическата деградация на главния герой през цялата история и дълбокото изследване на околната среда, нейните животни, растения и хора, което авторът е направил. Показва ни също, че нашата представа за това, къде е нашият лимит,  обикновено е грешна. Понякога е за добро, а друг път — за зло. Едно без съмнение препоръчително четиво.



Translator: Tsveta Velikova







Ндура.

Дете на дъждовната гора.



от

Хавиер Саласар Кайе


Дизайн на корицата © Сара Гарсия



Оригинално заглавие: Ндура. Дете на дъждовната гора.

Авторско право © Хавиер Саласар Кайе, 2021 г.



7-мо издание



Следвайте автора в:





Уеб:: https://www.javiersalazarcalle.com (https://www.facebook.com/jsalazarcalle)

Facebook: https://www.facebook.com/jsalazarcalle (https://www.facebook.com/jsalazarcalle)

Twitter: https://twitter.com/Jsalazarcalle (https://twitter.com/Jsalazarcalle)

LinkedIn: https://es.linkedin.com/in/javiersalazarcalle (https://es.linkedin.com/in/javiersalazarcalle)

YouTube: http://www.youtube.com/user/javiersalazarcalle (http://www.youtube.com/user/javiersalazarcalle)




Всички права запазени. Пълното или частично възпроизвеждане на този документ по каквато и да е електронна или механична процедура, включително фотокопиране, магнитно и оптично записване или всяка система за съхранение на информация или система за възстановяване, без разрешение на носителите на авторските права, е строго забранено.


Посветено на всички, които като мен преживяват приключения и пътуват, без да напускат мястото си, защото те карат силата на въображението да живее в този свят.



Специално посвещение на най-добрия ми приятел, който почина преди много години, и на сина ми Алекс, който наследи името му и за когото имам големи мечти.




СЪДЪРЖАНИЕ



ДЕН 0 (#ulink_ca6e997f-a5d1-5187-800d-b0fc6af21284)

ДЕН 1 (#ulink_f5bcab4d-4be9-5c94-a6b9-86b207057722)

ДЕН 2 (#ulink_1c568db9-ecbc-5984-93ee-73815bf3f158)

ДЕН 3 (#ulink_1c735eb8-66cd-5685-9072-eddaae55beb9)

ДЕН 4 (#ulink_1b1aa2a2-f037-57f0-adf2-0fdb39f04137)

ДЕН 5 (#ulink_ee38c463-98e5-568b-97fa-6df1eaf9c101)

ДЕН 6 (#ulink_5976ead2-2595-5389-b6be-48edb43b8673)

ДЕН 7 (#ulink_bf2e7004-fa20-5eb9-98bf-e31f9a9fc5c9)

ДЕН 8 (#ulink_01c95f1b-17a8-5998-b846-fc503df44d16)

ДЕН 9 (#ulink_cec4fb01-bd64-5509-96aa-9e9f3b532463)

ДЕН 10 (#ulink_12eebe91-cf56-588e-a928-1d590ab41398)

ДЕН 11 и 12 (#ulink_9d96ce0f-060f-5ae5-868b-48543a6ba35c)

ДЕН 13 (#ulink_29a0f961-ba49-5bc4-ac8b-97433ae1ac8f)

ДЕН 14 (#ulink_ed90fbad-1953-54a4-acdd-c047091288a6)

ДЕН 15 (#ulink_099ae193-e187-5b51-b21c-a3fdbff31f80)

ДЕН 16 (#ulink_bccd683b-d889-5121-8bdc-2caa93543d17)

ДЕН 17 (#ulink_0ad5eb7c-0139-59f9-a2ee-03bb3a06eac1)

ДЕН 18 (#ulink_938e8c5f-7aeb-5ff2-9613-23efa7484bb8)

ДЕН 19 (#ulink_9ced1ebe-7094-538b-a1ba-76b1577aa7c0)

ДЕН 20 (#ulink_6f265ebd-2d4c-5d4e-ad9a-0c1261e9fa21)

ДЕН 21 (#ulink_f1256502-88ba-5847-8ec9-8a37c7d649b8)

ДЕН 22 (#ulink_242397c4-36e3-550e-984d-47824395e76e)

ДЕН 23 (#ulink_50f27dcd-c917-58f0-8b21-d978dadf4e12)

ДЕН 24 (#ulink_e5780a7a-d0dd-5d7c-8779-a4d6ac4d6b8c)

ДЕН 25 и 26 (#ulink_bee8c330-dcd7-5dc1-af2c-a04bc1d8a50d)

ДЕН 27 (#ulink_5c2ccd44-bcd9-5c19-82f6-c1a9f6d7dc40)

ЕПИЛОГ (#ulink_f14a29d8-da48-51d9-a9d7-5ad262068289)

ПРИЛОЖЕНИЕ I: речник на растенията (#ulink_6bd46aad-0caa-5ba2-a745-09a7560d7f28)

ПРИЛОЖЕНИЕ II: речник на пигмейски думи (#ulink_e1f716df-34f9-549e-879b-e1f126462571)

ПРИЛОЖЕНИЕ III: истинско оцеляване в дъждовната гора (#ulink_eec05884-7ef9-5f0e-8cb3-6b48614a30ca)

БИБЛИОГРАФИЯ (#ulink_58fac049-7a87-5147-8f34-00e725dbab80)

Други книги от автора (#ulink_88fa63f3-fb7d-539c-bcc8-935bfa23cf5a)

За автора (#ulink_5c466a13-635c-565b-ba9c-34af976676ae)


Приключението започва...









Намибия

Конго

Итури




ДЕН 0


Намирам се дълбоко във вътрешността на Африка. Седнал, облегнат на ствола на едно дърво. Имам силна треска, все по-силни конвулсии и студени тръпки обхващат тялото ми, единственото, което усещам е една нелокализирана болка. Не мога да спра да треперя. Намирам се на върха на един хълм. Зад мен е дъждовната гора — буйна, дива и непримирима джунгла. Пред мен тя изчезва като на магия, само едни разпръснати пънове, останали след интензивна сеч, навяват спомен за онова, което е било тук преди. В далечината се различават първите къщи на един новозараждащ се град. Смесват се кал, листа и тухли. Цивилизацията.



Намирам се на хиляди километри от дома си, от близките си, от семейството си, от приятелката си, от приятелите си… дори работата ми липсва. Удобният живот, да можеш да пиеш просто като пуснеш чешмата и да ядеш като просто си поръчаш в който и да е бар… и да спиш в топло, сухо и сигурно легло, най-вече сигурно. Колко ми липсва това спокойствие, когато единственото несигурно нещо беше как да прекарам свободното си време следобед след работа! Колко абсурдни ми се струват сега моите предишни грижи: ипотечният кредит, заплатата, караницата с моя приятел, храната, която не ми харесва, футболният мач! Най-вече храната…



Ясно е, че нуждата да оцелееш променя мирогледа на човек. На мен поне се случи точно това. Какво правя толкова далеч от дома си, умиращ, на границата на дъждовната гора в Централна Африка? Как се озовах в това ужасяващо и очевидно непоправимо положение? Кое е началото на тази история?



Мислено преминавам през злочестите обстоятелства, които ме доведоха до ръба на смъртта, на входа на транзитната магистрала към отвъдното, до повече от вероятното изчезване на моята история от книгата на живота...








ДЕН 1


КАК ЗАПОЧНА ТАЗИ УДИВИТЕЛНА ИСТОРИЯ



Погледнах часовника. Нашият самолет обратно за Испания щеше да излети след два часа. Алекс, Хуан и аз вече бяхме в зоната с магазини на летището в Уиндхоек, харчейки последните остатъци от местна валута и използвайки случая да купим онзи подарък, който винаги остава за последно. Вече бяхме яли и ни оставаха само магазините. Купих за баща ми ножка с дървена дръжка и издялано името на държавата Намибия и всякакви фино издялани дървени фигури на животни за останалите. Специално на Елена, моята приятелка, купих красив ръчно издялан жираф в типично селище от африканската савана. Алекс си купи сарбакан и много стрели, като заяви, че ще играе с мишената за дартс, за да разнообрази малко играта, да я направи по-интересна, придавайки ѝ, да го наречем, по-племенен вид. В продължение на един час се лутахме тук-там с раниците на рамо, наслаждавайки се на последните моменти в онази толкова екзотична за нас страна. Докато не ни извикаха за извеждане към самолета. Тъй като вече бяхме регистрирали багажа си, отидохме директно до посочения гейт и скоро, след като му бяхме направили няколко снимки, бяхме на нашите места в самолета. Беше стар модел с четири двигателя с витла. Нашето петнадесетдневно офроуд сафари през дивата африканска савана беше към своя край и макар че щяха да ни липсват тези земи, вече ни се искаше горещ душ и хубава храна в испански стил. Във всеки случай беше жалко да си тръгнем в този момент, защото ни бяха казали, че след няколко дни ще има едно от най-впечатляващите слънчеви затъмнения през последните десетилетия и че районът на Африка, където се намирахме, беше най-подходящият, за да го видимо ясно.



Бях най-дръзкият и авантюристично настроен от тримата и в крайна сметка ги бях убедил да дойдат с мен тук — да имаш авантюристичен дух не е като да заминеш сам. Отначало не бяха склонни да се откажат от плановете си за спокойна почивка в Северна Италия за сметка на едно, първоначално неудобно фотографско сафари на място с температури над 40 градуса през целия ден и без сянка за подслон. В края на приключението те изобщо не съжаляваха, напротив, биха повторили, без да се замислят. Летателният апарат ще ни отведе на повече от хиляда километра на север до друго международно летище, където ще се прехвърлим на самолети на съвременните и удобни европейски авиокомпании, за да се върнем у дома.



След излитането на самолета започнахме да разглеждаме снимките от пътуването на цифровия фотоапарат на Алекс. Имаше една забавна снимка на Алекс и Хуан, които тичат в ужас, а зад тях разгневена антилопа гну в атака. Докато те, смеейки се и припомняйки си, приключваха с разглеждането, аз бях потънал в мислите си, гледайки през прозореца, наблюдавайки облаците, които минаваха покрай нас. Чувствах се чудесно да се прибера у дома от едно прекрасно приключение в невероятна страна заедно с двамата си най-добри приятели, които познавах от училище. Беше като в репортаж на National Geographic, от онези, които обичах да гледам по телевизията, докато ям. Едно сафари в джип 4х4 по следите на големите миграции на антилопи гну, заснемайки стадата слонове или наблюдавайки прословутите лъвове от няколко метра разстояние насред дивата африканска савана. Бяхме видели битки между хипопотами, дебнещи крокодили в търсене на плячка, хиени, жадни за мърша, лешояди, кръжащи над труп, някои странни влечуги, всякакви насекоми; бяхме на лагер в палатки в средата на нищото, бяхме вечеряли на светлината от огън на открито под ясно небе, обсипано със звезди... едно прекрасно изживяване. Особено посещението на Националния парк Етоша.



Отдолу, за разлика от това, което бяхме видели досега, всичко беше едно огромно зелено петно. Пресичахме района на екватора. Дъждовната гора покриваше всичко. Безкрайна зелена съвкупност от листа. Нещо подобно би било целта на следващото ни пътуване — изкачване с лодка по река Амазонка със спирки, за да се насладим на множеството форми на живот на това място. Вече бяхме видели необятността на една обезлесена савана и сега исках да видя величието на море от преливаща растителност и живот. За да мога да се придвижвам с помощта на мачете през почти непроходимата дъждовна гора, да се науча да си набавям храна, да се срещам с изгубени за цивилизацията племена, да видя екзотични животни и растения... но, това щеше да е догодина, ако успея отново да убедя приятелите си; а ако ли не — Северна Италия не изглеждаше чак толкова лоша.



Силен шум като от експлозия, последван от много рязко движение на самолета, ме накара да напусна фантастичния си свят. Апаратът започна да се клати във въздуха и скоро ми се стори, че съм във влакче в увеселителен парк. Озовах се легнал на пода в средата на пътеката върху една жена. Станах някак си и се върнах на мястото си, опитвайки се да не падна отново. Писъци на паника отекваха от всички страни. Настана пълен смут.



‒ Пожар, пожар, уцелеха крилото! – извика някой от другата страна на пътеката на самолета.

– Вдясно! – посочи друг пътник.



Първоначално не знаех какво има предвид, но когато погледнах през прозореца от онази страна, видях гъст пушек, от който изглеждаше, че е нощ, една трагична нощ. Самолетът правеше все по-резки движения. Някои хора започнаха да крещят. Нервният и едва разбираем глас на пилота се чуваше от високоговорителите, казвайки ни, че партизанската група в Конго, над който прелитахме, ни е ударила с ракета и че ще извършим принудително кацане. Една жена получи истеричен пристъп и се наложи две стюардеси и един мъж, който предложи да помогне, да я успокоят и да я сложат да седне. Ние тримата седнахме бързо. Закопчахме предпазните колани и застанахме в позицията, която стюардесата беше показала, когато се качихме в самолета: с глава между коленете, вперили поглед в не толкова успокояващия метален под. Бяхме ужасени. Докато бях в това неудобно положение, си спомних, че веднъж по новините бяха говорили за тези бунтовници, които разполагаха с финансови средства, защото контролираха една от мините за диаманти в страната или скъпоценния колтан — минерал, който съдържа основен метал за производството на карти за мобилни телефони, микрочипове или компоненти на атомни електроцентрали. Това беше нещо като кървава гражданска война, в която всички околни държави имаха икономически и военни интереси и която продължаваше вече над двадесет години и като че ли нямаше край.



Клатенето на самолета беше толкова силно, че ме изтласкваше напред отново и отново с такава сила, че предпазният колан се притискаше към стомаха ми, изкарвайки въздуха ми и удряйки главата ми в предната седалка. Забелязах как носът на самолета сочеше към земята и започваше шеметно спускане. Шумът беше адски, като хиляди двигатели, работещи наведнъж с пълна газ. Точно преди самолетът да достигне земята, пилотът издаде последно предупреждение по високоговорителя. Щеше да направи опит за принудително кацане на една поляна, която беше локализирал. Последното нещо, което си помислих е, че всички щяхме да загинем при сблъсъка. След това всичко беше смут, силни звуци, удари, тъмнина...



Когато дойдох в съзнание, имах много силно главоболие. Сложих ръка на челото си и забелязах, че кърви леко. Имах също синини и драскотини по цялото тяло; най-вече едно голямо ожулване със силно зачервена кожа, където ме беше притискал коланът. Прекарах пръсти отгоре и усетих силно смъдене, което ме накара да стисна зъби. Погледнах приятелите си. Хуан изглеждаше в шок; издаваше звук подобен на жалващо се сумтене и се движеше леко; Алекс... Алекс изобщо не се движеше; лицето му, преди винаги ведро и жизнено, беше напълно бледо, гримасата му беше скована, кръвта му изтичаше обилно от тила. Повиках го отчаяно, отново и отново. Докоснах лицето му, беше силно сковано, взех го в ръцете си и го разтърсих леко, викайки го, умолявайки го. Алекс беше мъртъв, мъртъв. Тази дума отекваше в главата ми отново и отново, сякаш беше нейно собствено ехо. Мъртъв.



Разстроен, безсилен пред ситуацията, се опитвах да се окопитя. В главата ми звучеше „туп-туп-туп“, вероятно от удара. Чакай малко! Не беше в главата ми. Отдалеч чувах звука на барабани в повтаряща се мелодия. Изглеждаше, че някой говори в далечината.



– Мамка му! – помислих си.



Изправих се, залитайки. В главата ми се появи идея. Ако са ни свалили партизаните, те ще дойдат тук и ще ни вземат като пленници и може дори да ни убият. Трябваше да тръгнем незабавно. Първата ми реакция беше да предупредя Алекс, но когато обърнах глава и го видях отново, осъзнах смъртта му за пореден път. Останах неподвижен в продължение на няколко секунди, докато успях отново да се окопитя. Приближих се до Хуан, който не беше мръднал от мястото си и се беше разтресъл няколко пъти, както някой, който спи и има кошмар.



– Хуан, - запелтечих аз - трябва да се махнем оттук.

‒ А Алекс? – промърмори той, без да отвори очи.

– Алекс... Алекс е мъртъв, Хуан – отговорих, опитвайки се да не рухна. – Хайде, Алекс е мъртъв и ние също ще бъдем, ако не се махнем. Мъртъв е.



Препъвайки се, започнах да търся раницата си сред хаоса, докато най-накрая я намерих. Взех я и се насочих към задната част на самолета. В тази част едната страна гореше и беше много горещо. Целият самолет беше пълен с хора, разпръснати в най-необичайни позиции, някои ранени, други опитващи се да се окопитят, а трети бяха мъртви. От всички страни се чуваха крясъци, стенания и мърморене. Стигнах до кухненската част и прибрах в раницата си всичко, което намерих: кутии с безалкохолни, сандвичи, кутии с неидентифицирани неща, вилица. Когато я напълних, се върнах при Хуан и взех раницата му, която беше върху една жена. В нея сложих няколко одеяла от самолета. Тогава си спомних за аптечката и се върнах в кухнята. Беше там, на пода, отворена и с всичко разпръснато. Взех каквото успях от нещата около мен и отидох да взема Хуан.



– Хайде, Хуан, да се махаме оттук.

– Не мога – прошепна той – всичко ме боли.

– Хайде, Хуан, трябва да станеш или ще убият всички ни. Ще оставя раниците навън и ще дойда за теб.

– Добре, добре, ще опитам – отвърна той, като се разклати леко на място.



Грабнах двете раници и излязох, като все още залитах малко от шока от удара. Трябваше да положа големи усилия, за да не спра да помогна на други хора, но не знаех с колко време разполагам и само исках да живея. Да живея още един ден, за да видя още един изгрев. Бяхме от едната страна на поляна в дъбравата. Очевидно пилотът се беше опитал да кацне тук, като се възползва от липсата на дървета, но се беше отклонил малко. Беше загубил лявото крило при удара с големите дървета. Голям димен стълб се издигаше от самолета към небето, позволявайки на всеки да го види в радиус от много километри. Навлязох леко в гъсталака и оставих раниците под едно голямо дърво. След това се обърнах с намерението да се върна в самолета, но в този момент група въоръжени чернокожи мъже нахлуха на поляната от противоположната страна на мястото, където бях. Залегнах бързо и се скрих зад един дънер. Усетих пробождаща болка в стомаха. Партизаните, някои облечени в камуфлажни дрехи, а други в цивилни дрехи, заобиколиха самолета, насочвайки оръжията си и крещейки, без да спират. Не разбирах нищо от това, което казваха, но от района, в който се намирахме, трябваше да е суахили или кой знае какво.



– Nitoka! – крещяха те отново и отново. – Enyi! Nitoka!Maarusi!






Скоро от самолета започнаха да излизат някои озадачени и смутени пътници. Партизаните ги бутаха безцеремонно на земята и ги претърсваха старателно. Пристигаха още бунтовници. Един от пътниците, мъж, който седеше пред нас, се изнерви и стана, опитвайки се да избяга. Партизаните изстреляха няколко патрона по него с автоматите си, което предизвика смъртта му почти мигновено. В този момент на смут Хуан излезе от самолета и хукна в посока, обратна на мястото, към което всички бяха насочили вниманието си.



‒ Basi!2, Basi! – изкрещяха няколко бунтовници, когато го забелязаха.

– Nifyetua!3 – извика един, който изглежда беше водачът, когато Хуан беше на път да достигне края на поляната.



Тогава двама от тях, без да се бавят, го разстреляха с автомат в гърба. Някои от куршумите преминаха близо до мен, свистейки. Наведох глава и зажумях силно, вярвайки наивно, че това може да ме спаси от снарядите. Той падна на колене едва на пет метра от мястото, откъдето наблюдавах, и преди да се срине напълно, успя да ме види приклекнал и ми посвети последната си усмивка.



‒ Nitoka, maarusi! – продължаваха да викат по посока на самолета.



Не трябваше да полагам много усилия, за да не крещя, тъй като бях напълно безмълвен и парализиран. Не знам колко дълго съм бил в това състояние, но когато успях да се окопитя, разбрах със сигурност, че имам само един изход: да бягам, за да се спася. Взех двете раници и се отдалечих, навлизайки в буйната растителност на дъждовната гора възможно най-безшумно, което беше трудно, тъй като залитах и бях неспособен да контролирам изцяло болезненото си тяло. Не знаех накъде да поема, но ми беше ясно, че колкото повече дистанция оставя между тези диваци и себе си, толкова повече възможности да оцелея щях да имам.



Вървях в продължение на почти два часа, подтикван от ужаса, от страха от смъртта, докато краката ми не можеха повече и паднах на земята в безсъзнание. Имах чувството, че раниците бяха пълни с камъни. Лявото коляно ме болеше силно. Откакто се контузих, играейки футбол, не се беше излекувало напълно и все още ми създаваше проблеми от време на време, когато го претоварех. Отворих раницата си и извадих безалкохолно. Все още беше леко студено. Изпих го на един дъх. Потях се обилно, по брадичката ми се стичаха капки пот, сякаш току-що беше валяло или току-що бях излязъл от басейна. Задъхвах се и отварях уста, опитвайки се да поема въздух с дълбоки вдишвания. Задавих се от прекалено бързото преглъщане, започнах да кашлям силно и си помислих, че се давя. Когато успях да се успокоя малко, все още задъхан, си дадох сметка, че има по-малко светлина, свечеряваше се. Алекс загина при катастрофата, Хуан беше разстрелян; загубих двамата си най-добри приятели в един миг поради глупостта на гражданска война, която не разбирах и за която не ми пукаше. Защо не се убиват помежду си? Защо нас? Защо моите приятели, защо Алекс, защо Хуан? Копелета! Ако зависеше от мен, нека да пукнат всички заедно. Заради тях сега бях сам, на това скапано, влажно, потискащо, задушаващо място, без приятелите си. Защо аз, защо те? Смъртта на Хуан, разстрелян от тези диваци, минаваше през главата ми отново и отново, сякаш беше филм. Светлината в очите му избледняваше при последния поглед, който ми посвети... Опитах се да не мисля за това, да го скрия в някоя тайна гънка на ума си, но нямаше начин. Преди няколко часа бяхме заедно, смеехме се, докато си спомняхме смешните случки от пътуването, а сега...



Плаках дълго време, не знам колко, но ми се отрази много добре. Когато успях да спра, се почувствах много по-добре, или поне по-спокоен. Вече се виждаше, че се здрачава — тъмната дъждовна гора навлизаше в света на мрака. Трябваше да намеря място, където да мога да спя. Беше ме страх да спя на земята, особено в случай, че бунтовниците ме откриеха, но и сънят върху дърво не ми даваше спокойствие заради змиите, онези врякащи маймуни или някой друг див и гладен звяр. Трябваше да взема решение: змии или въоръжени и разярени мъже? Змиите ми се струваха по-добър вариант, поне все още не ми бяха сторили нищо. Потърсих дърво, което да изглежда лесно за катерене, трудно за змиите и да има място, където да се настаня да спя.



В този момент осъзнах невероятния брой видове дървета и растения, които имаше. От най-малките растения, почти миниатюрни, до дървета, високи повече от петдесет метра, чийто ствол стърчеше над останалите, без да му се вижда края, цяла смесица от различни видове флора, осеяна навсякъде; включително много високи палми с изтъркани нарисувани листа и дълги няколко метра с компактни и плътни съцветия


. Имаше горен слой от дървета от около тридесет метра, като някои изпъкваха силно над останалите, след това втори слой с височина около десет или двадесет метра с издължена форма като кипарисите по нашите гробища и трети слой с височина от пет до осем метра, където достигаше много по-малко светлина. Имаше и храсти, млади екземпляри от различни видове дървета, макар и малко, и слой от мъх, който покриваше почти всичко в някои части, както и множество лиани, изкачващи се по всички стволове, висящи от всички клони. Цветя и плодове от всички страни, особено в най-високите слоеве, недостижими за мен. Чуваха се също всякакви животни. Не беше лесно да ги видя, но чувах безброй видове чуруликания на птици, викове на маймуни, клатещи се над мен клони, когато някои от тях преминаваха, насекоми жужаха около цветята и навсякъде, дори някакво сухоземно животно, чиито стъпки чу като далечен шум. Пеперудите и останалите насекоми пърхаха навсякъде. Ако не беше ситуацията, в която се намирах, щях да се радвам на едно толкова красиво място, но в този момент всичко беше потенциална пречка за оцеляването ми. И всичко ме плашеше.



След кратко търсене намерих дърво, което ми се стори подходящо, и се качих с двете раници на гръб. Струваше ми се, че тежат ужасно много и коляното ми плачеше за почивка. Когато бях достатъчно високо, за да се чувствам в безопасност, но не достатъчно, за да се утрепя или да се нараня сериозно при падане през нощта, се наместих възможно най-добре между два дебели клона, които бяха почти успоредни един на друг, и се завих леко с едно от малките одеяла от самолета, които бях взел, а другото използвах за възглавница. В небето можех да съзра как невероятен брой големи тъмнокафяви прилепи махаха с криле по онзи характерен за тях начин, все едно пърхаха хаотично и се движеха импулсно


. Не знаех как да ги преброя, но сигурно имаше хиляди, които кацаха най-вече по палмите, за да ядат плодовете им, мислех си аз, или пък за да уловят насекомите, които ядяха плодовете.



Сигурно съм спал два часа на малки интервали от петнадесет или двадесет минути. Шумовете ме тормозеха от всички посоки, постоянно чувах стъпки, гласове, крясъци, грачения, пронизителни писъци, бръмчене, шепоти, едно нестихващо мърморене, което непрекъснато се усилваше и намаляваше. Дори на няколко пъти ми се стори, че чувам агонизиращия вик на дете и слонове, които ревяха. Не знаех дали беше истина или просто така ми се струваше. От време на време чувах доста обезпокоителен рев, който ме караше да си представя някакъв див звяр, който ме поглъща, докато спя. Понякога мъката не ми даваше да дишам, притискайки сърцето ми почти болка. Всеки звук, всяко движение, всичко, което се случваше около мен, беше мъчение, усещане за незабавно задушаване. Веднага щом успеех да заспя, нещо все ме караше да се събудя от уплаха. Понякога виждах проблясващи очи в мрачната нощ и, за да се опитам да се утеша, се казвах, че това е просто бухал или най-близкият му роднина по тези краища, но опитите да остана позитивен бяха краткотрайни и накрая винаги виждах котки с безскрупулни намерения или някоя опасна змия, търсеща плячка. Друг път ми се струваше, че чувам близки изстрели, периодични избухвания, но ако заслушах внимателно, не можех да чуя нищо.



– Хавиер! – чух как Алекс ме викаше –

– Да, къде си? – казах, като се събудих стреснат.

– Хавиер! – чух отново.



Огледах се във всички посоки, измъчен, очакващ, нетърпелив да видя приятеля си. Докато не осъзнах, че Алекс беше мъртъв и че съм сам и без никаква помощ насред дъждовната гора. Плашеше ме това, че не можех да разчитам на някого, който би могъл да ми помогне, с когото да споделя болката си в този момент, да споделя отчаянието си. Не биваше да се паникьосвам, за да оцелея, трябваше да прогоня лошите мисли от главата си, но ми беше невъзможно. Задушаващото усещане за самота ме принуди да се задълба в страховете си.



‒ Хавиер, Хавиер!



През цялата нощ викът му беше непрестанен, любопитен, приканващ. Щях да отида при него, ако знаех къде.





ДЕН 2


КАК ОТКРИВАМ ЧУДЕСАТА НА ДЖЪДОВНАТА ГОРА



– Не, не го убивайте! – извиках, треперейки конвулсивно, което предизвика падането ми от дървото с тупване.



Отърсих се, бягайки от собствените си призраци, пренебрегвайки болката от падането. Огледах се от всички страни, напълно дезориентиран и за миг неподвижен, присвит, хленчещ като тежко ранено животно. Докато разтривах наранения си гръб, разбрах, че това е било кошмар, един съвсем реалистичен кошмар, като се има предвид, че преживях отново смъртта на Хуан, катастрофата на самолета, отново безжизненото тяло на Алекс в ръцете ми. Потта се стичаше по челото ми, ръцете ми трепереха. Поех дълбоко въздух и реших да тръгна, просто исках да се отдалеча възможно най-много от самолета, в който бях загубил част от живота си. Миналото ми беше ужасяващо, а бъдещето ми мрачно.



Гърбът ме болеше много заради позата, която бях заел, заради падането или и заради двете едновременно и бях малко разстроен. Покатерих се пъшкайки, за да взема раниците и установих, че раницата с храна липсва. Така подскочих от изумление, че замалко да падна от дървото отново. Без тази раница бях за никъде. Потърсих уплашен сред клоните и когато си помислих, че никога няма да я намеря, видях, че е паднала на земята и цялото ѝ съдържание беше разпиляно. Възможно е да я бях хвърлил аз, повличайки я при падането ми или шавайки през нощта. Слязох внимателно с другата раница на рамо и събрах всичко, което намерих: три кена с безалкохолно, сандвич със салам, няколко нахапани бисквитки, пълни с мравки, кутия с малки пакетчета сол за салати и двете кутии, които се оказаха пълни със сладко от дюля. Останалите неща бяха изчезнали; предполагам, че ги бяха взели животните. Това ме наведе на мисълта, че е паднала през нощта.



Реших да направя опис на всичко, което носех, за да видя какво можеше да ми бъде от полза и да изхвърля онова, което не можеше. Нямаше смисъл да нося ненужна тежест и имах трябваше да знам с какви средства можех да разполагам. В раницата си, освен храната, носех ножа, който бях купил за баща ми, всички дървени фигурки, пътеводител за Централна Африка, пакет носни кърпички, бинокъл с размер 8х30, платнена шапка в цвят каки и тениска с надпис „Обичам Намибия“. От аптечката ми оставаше кутия с наполовина наченат аспирин, цяла кутия с лекарство против диария, бинт, три пластира и няколко хапчета против прилошаване. Като не броим, разбира се, документите. В раницата на Хуан имаше бяха и неговите документи, а освен тях и трите одеяла и възглавница от самолета, малка книжка с фрази на суахили, слънчевите му очила, шапка, няколко шоколадови пръчици, почти празна еднолитрова пластмасова бутилка за вода, вилица, голяма дървена фигура на слон и други по-малки, почти пълна кутия цигари и запалка.



Не можех да нося две раници, затова прибрах в моята всичко, което беше в по-добро състояние, с изключение на едно от одеялата, възглавницата, която заемаше много място и всички дървени фигурки, които бяха безполезни в тази среда; всичко това зарових и покрих с шума и клони. Докато изхвърлях някои неща, си спомнях хората за които бяха предназначени; Елена, семейството ми, приятелите ми, Алекс, Хуан... и не след дълго отново започнах да плача. Никога повече нямаше да ги видя, никого от тях. Е, скоро щях да видя Алекс и Хуан, в рая или където и там се ходи след смъртта.



Изпих разтопените от горещината шоколадови блокчета в този момент, почиствайки опаковката с език, докато не остана никаква следа. Имаха вкус на слава. Изпих и малкото вода, която беше останала в бутилката. Тогава разбрах, че трябва да спра за момент, за да помисля за следващите стъпки. В съзнанието ми изникнаха няколко въпроса: Знаеха ли бунтовниците, че съм жив? Накъде да тръгна сега?



По отношение на първия въпрос нямах отговор. Може би бяха успели да накарат някой от пътниците да признае, че ме е видял, може би бяха претърсили околностите и бяха открили следите ми или кена, който захвърлих на земята, след като изпих съдържанието му (това беше голяма грешка, въпреки че в онзи момент мислех само как да избягам), може би бяха навсякъде и така или иначе щяха да ме намерят, може би не знаеха нищо. Каквото и да станеше оттук нататък, трябваше да се опитам да бъда по-внимателен и да оставям възможно най-малко следи, откъдето и да минех.



Относно това, накъде да отправя. Струваше ми се, че си спомням, че по време на шеметното кацане бях видял от самолета, че на хоризонта има населено място на една голяма поляна насред дъждовната гора. Това, което не знаех, беше дали това беше базата на бунтовниците или не, но беше много вероятно да е така, тъй като беше много близо до мястото, където ни нападнаха. Тъй като пътувахме от южната част на Африка в посока на север, трябваше да предположа, че ако продължа да вървя на север, ще изляза от дъждовната гора, ще стигна до друга държава и ще имам по-голям шанс да намеря помощ. Как ми липсваха моите приятели в този момент! Сега биха ми се отразили много добре ентусиазмът, оптимизмът и преливащата радост на Алекс и способността на Хуан за хладнокръвен анализ, спокойствие и решителност, когато се сблъскаше с дадена ситуация. Как имах нужда от тяхната компания, за да ми даде достатъчно смелост и да се изправя пред това непотърсено предизвикателство, което неизбежно се изправяше пред мен! С тях това би било по-лесно, дори приключение за разказване на връщане; но те бяха мъртви, убити, унищожени безмилостно като най-обикновени мухи, изтребени в пика на живота им..., а аз трябваше да оцелея на всяка цена. Копелета, кучи...! Спокойно, Хавиер, спокойно, трябваше да се опитам да запазя спокойствие, това беше единственият ми вариант, за да имам някакъв шанс. Добре, предполага се, че слънцето изгрява на изток и залязва на запад, така че ако беше изгряло горе-долу от тази страна... трябваше да тръгна в тази посока. Ако с тази система за ориентация успеех да стигна някъде, това нямаше да е умение, а чудо. Както и да е, за да се уверя, се качих предпазливо на едно от най-високите дървета, които можех да видя.



Беше лесно, тъй като имаше много клони, които да използвам като стъпала, въпреки че колкото по-високо се изкачвах, те ставаха по-малки и гъвкави, затова бях много внимателен и стъпвах точно в основата на клоните, която беше най-широката и издръжлива част. Изпъкваше над повечето и когато стигнах почти до върха, пейзажът беше смразяващ. Във всички посоки като килим се простираше зелено море, издигащо се и падащо, следващо контура на земята, имитиращо вълните, огромно протежение на живота. Само няколко самотни дървета, много по-високи от останалите, се открояваха в необятността на този гоблен, образуван от листата на безкрайните дървесни корони на дъждовната гора. Не виждах нищо освен върховете на дърветата във всички посоки, без край. Дори с помощта на бинокъла не се виждаше нищо никъде. Истината е, че това не ми помогна особено в търсенето на посоката, която да следвам. Слязох от дървото и скрих раницата на Хуан с всичко, което беше останало в нея, наполовина заровена под един паднал дънер. В последния момент реших да запазя жирафа за Елена. Ако я видех отново, исках да имам подарък за нея. Огледах се за последно, за да се уверя, че не съм оставил ясни признаци за присъствието ми и когато бях горе-долу убеден, тръгнах без особено голяма надежда. Колко много се нуждаех от приятелите си!



По време на похода се натъкнах на цветни птици, чиито гърди бяха с ярко червен цвят, а останалата част от тялото им беше зеленикава


. Прелитаха в ято от около дванадесет или петнадесет между клоните на дърветата с невероятна пъргавина. В момента, в който вдигнах малко шум, те изчезнаха от погледа ми мигновено. Само тези красиви животни успяха да ме извадят за миг от смазващото чувство на самота, с което дъждовната гора ме поразяваше безмилостно, потискащ, враждебен, безмилостен свят, в постоянен мрак, в който угнетението, унинието или потискането не бяха нищо повече от обичайни спътници.



Пътят беше труден. Непрекъснато трябваше да заобикалям или да прескачам препятствия. Понякога имаше малки поляни, но аз ги заобикалях от страх да не бъда твърде забележим. Потях се непрекъснато и бях много жаден, но не исках да изпия още един от кеновете, защото ми бяха останали само три. Сигурно беше около 25 градуса с много висока влажност, поради което усещането за задушаване и топлина се увеличаваше. За известно време съблякох тениската си, но ме нахапаха толкова много комари, че се наложи да я облека отново. Понякога дъбравата ставаше твърде гъста и трябваше да си проправям път с пръчка, която бях взел и която използвах като мачете. В тези случаи практически не напредвах, тъй като с пръчката най-много успявах да отместя клоните от пътя си, докато преминех, а не да ги отсека. Освен това, долната част на краката и предмишниците ми бяха целите в рани, получени при допир с растенията, на онези места, където дрехите ми не ме покриваха. Дори лицето ме сърбеше на различни места, знак, че и то беше надрано.



Понякога земята беше пълна с паднали клони или трупи, друг път земята беше мека, покрита с паднали листа и трябваше да внимавам да не си изкълча глезена в някоя дупка или да не се подхлъзна, защото това щеше да бъде фатално. На някои места върховете на дърветата бяха толкова близо един до друг, че възпрепятстваха преминаването на светлината, като създаваха обкръжение от светлосенки, които бяха наистина мрачни; или пък образуваха различни етажи от светлини с различни нюанси според височините. През тези места минавах уплашен, защото ми създаваха впечатлението, че непрекъснато ме нападат призраци, които всъщност бяха най-високите клони на дърветата, движещи се под звука на вятъра, който сигурно се извиваше в зеления покрив на дъждовната гора и това създаваше, между другото, един смразяващ несекващ вой, който те преследваше от всички страни. На няколко пъти дъждовната гора се сгъстяваше до такава степен, че беше абсолютно непроходима и трябваше да правя големи обходи, за да мога да продължа напред. Никога не съм вярвал, че може да има толкова много различни растения на едно място. Вече не виждах романтизма на ходенето из дъждовната гора подобно на изследователите, още повече, че исках да се махна от това място възможно най-скоро. Освен това, тъй като по принцип вдигах много шум, сърцето ми беше натежало от мисълта, че ако някой ме следваше, щеше да бъде много лесно да ме намери.



По същия начин през нощта се чуваше непрекъснат звук от всички посоки, не беше същият шум, но можеше да се чуе и бръмченето на насекоми, странни песни на птици по върховете на дърветата и някакви крясъци, които предполагах бяха на маймуни или нещо подобно. Поне смущаващите ревове не се чуваха, сигурно бяха от някой нощен ловец, или поне така ми се искаше да си мисля. За виждане, не виждах много животни, но можех да чуя всички.



Погледнах си часовника. Беше десет сутринта. Бях вървял в продължение на час и не можех повече. Коляното вече беше започнало да изпраща предупредителни сигнали, усещах, че беше леко подуто. На няколко пъти връзките ми или каквото там беше се бяха усукали и се беше наложило да ги връщам на място им с нежно, но здраво масажиране. Седнах на земята, за да си почина малко, облегнат на ствола на едно много високо дърво и разтрих коляното си с ръце. Топлината ме облекчи малко. Намирах се в една доста открита зона. Когато бях поседял известно време, видях птица на клона на едно дърво пред мен. Наподобяваше папагал с тъмносинкаво оперение, чиято единствена цветна нотка беше червеното на опашката, имаше бял ореол около очите и черна човка и издаваше почти човешки писъци


. Въртеше главата си практически във всички посоки, без да помръдва останалата част от тялото си, напомняйки ми за момичето от „Екзорсистът“. Приближи се с клатушкане до един плод на дървото и започна да го кълве. Плодът беше червеникаво-оранжев на цвят, с големина колкото длан и с форма, наподобяваща тиква.



– Ти със сигурност знаеш къде се намираш –казах си аз, – със сигурност знаеш.



Починах си за около половин час и отново тръгнах. Всеки път, когато заобиколях някоя поляна и трябваше да се върна в уж правилната посока, бях все по-убеден, че можех да се движа в кръг с години, без да си дам сметка. Всичко ми се струваше едно и също и слънцето вече не ми беше от голяма помощ. Гледах на каква височина се намирам, сравнявах спрямо часа на часовника и стигнах до заключението, че и идея си нямам какво правех. Продължих със същото темпо цяла сутрин: вървях в продължение на час и правех кратки почивки. По време на почивките четях разговорника на суахили или пътеводителя, за да ангажирам съзнанието си с нещо, вероятно би ми помогнало, за да общувам с някого при една хипотетична среща. Ставаше ми все по-трудно да стана и да продължа, коляното ме караше да накуцвам и около два часа следобед се предадох.



Всичко беше по моя вина, бях завлякъл приятелите си на това адско място, по моя вина те бяха мъртви. Ако ги бях послушал, сега щяхме да се връщаме от Италия с много снимки от Венеция и картичка от Тоскана. Аз бях виновен, за всичко бях виновен аз.



Бях жаден и стомахът ми къркореше непрекъснато. Пред мен стоеше дилема: да ям както подобава, за да възстановя силите си или да спестя предвид малкото количество храна, което имах и да рискувам да ми се случи нещо? Предполагаше се, че набавянето на храна и вода в дъждовната гора беше лесно или поне така си мислех в онези моменти, а аз бях много гладен, затова предпочетох да изпия един от кеновете с безалкохолно и да изям сандвича и нахапаните бисквити, отстранявайки мравките, като ги издухах. Залъгах малко настойчивия си апетит. Запазих сладкото от дюля с мисълта, че ще отнеме повече време, за да се развали. После заспах от изтощение и от това, че не можах да спя предната вечер.



Когато се събудих, чух съскане съвсем наблизо. Сигурно до мен имаше змия. Стоях напълно неподвижен и се опитвах да чуя къде се намираше. Страхът пристегна стомаха ми и ми стана трудно да дишам. Веднъж бях видял репортаж за едни змии, които наричаха „трите стъпки, защото когато те ухапят, имаш време само да направиш три стъпки, преди да паднеш мъртъв. В крайна сметка това не беше лошо предвид ситуацията, но ако ме ухапеше някоя, която да ме накара да агонизирам с часове, губейки контрол малко по малко, достигайки до пристъп на лудост... Изпитвах такъв страх от страданието, такава паника от болката. Ако умрях, исках да стане бързо, почти исках да стане така, за да се отърва от ситуацията, в която се намирах. Заслужавах си го. Струваше ми се, че съскането се приближаваше все повече, чувах и шумоленето на листата, когато преминаваше, насочваше се към мен, бях сигурен. Почти почувствах как се плъзга по тялото ми, нагоре по крака ми към врата, почти беше стигнала, щеше да ме ухапе. Затворих очи за миг и поех дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя. След това отново отворих очи и без да мръдна и сантиметър ги завъртях във всички посоки, опитвайки се да я намеря. Най-сетне успях да я видя. Все още беше свита в клона на едно дърво на три метра вдясно от мен, на около два метра височина. Тя само размърда глава от едната страна на другата, сякаш наблюдаваше нещо. Беше зелена на цвят с лек синкав отенък, леко жълтеникава отстрани, с дълга опашка, малко над метър дължина и тънко тяло, сякаш сплескано странично, почти невидимо сред листата


. Когато се плъзна по клона, видях, че има белезникав корем.



Останах още известно време така, без да мърдам, слухтейки, докато не се убедих, че бях чул именно тази, а останалото беше плод на въображението ми. Станах бавно и внимателно, наблюдавайки земята, докато се оглеждах за друга змия, но тази, която виждах, беше единствената. Поне единствената, която локализирах. Отначало си помислих да заобиколя и да се отдалеча, но после се спомних, че винаги се е говорело, че змийското месо има вкус на пилешко, че е много хубаво. Или поне това разказваха дядовците като шеги от Гражданската война и глада, през който бяха преминали. Изглеждаше като добра възможност да си набавя храна, а ако имаше и добър вкус, още по-добре. Потърсих дълга пръчка с V-образен връх, за да се опитам да захвана главата ѝ. Също така извадих ножката от джоба си, отворих я и я сложих на колана на късите си панталони. Намерих подходящ паднал клон и го оформих във формата, която ми трябваше, като подрязах единия край във форма на V, без да изпускам змията от поглед. Процесът на подготовка изглеждаше безкраен и ме изтощи максимално, макар че всъщност не изискваше значителни физически усилия.



Когато бях готов, се приближих крадешком до змията. Тя сякаш не ме забелязваше или ме пренебрегваше, но беше факт, че не ми обърна никакво внимание. Когато бях на около половин метър разстояние, вдигнах пръчката и я ударих с всички сили по главата. С първия удар остана наполовина увиснала. Ударих я още два пъти, докато не падна на земята. След това закачих главата ѝ с раздвоението на пръчката и я притиснах с голяма сила към земята. Змията се тресеше конвулсивно, съскайки непрекъснато, а аз бях ужасен. Ако я пуснех, за да я отдалеча с пръчката, можеше да ме нападне, другият вариант беше да се доближа още и да забия ножката в нея. Докато събирах смелост, се приближих и настъпих опашката със сила, притискайки я към земята в опит да я обездвижа повече. Наведох се и забих ножката точно под главата на влечугото, допряна до пръчката, като я съборих на земята. Дори и така, не спираше да се тресе, затова извадих ножката и разрязах врата ѝ докато главата не се отдели от останалата част от тялото. Тогава, поради незнание, отскочих назад от страх, че все още можеше да ме нападне. Опашката продължаваше да се размахва, пръскайки кръв от мястото, където преди това се намираше главата. Ударих я няколко пъти с пръчката, но ѝ беше все тая, затова реших да я оставя за известно време. За по-малко от половин минута тя постепенно престана да се движи, докато остана напълно неподвижна. Почуках я няколко пъти с пръчката, но не помръдна. Определено беше мъртва. Най-накрая можех да дишам спокойно.



Първият ми триумф в дъждовната гора. Човекът беше овладял звяра. Бях в абсолютна еуфория, за момент всичките ми проблеми изчезнаха като захар в чаша горещо мляко. Сега знаех, че ще оцелея и ще се измъкна оттук. Бях истински авантюрист, оцеляването ми беше в кръвта. Нищо не можеше да ми попречи да намеря изход в този зелен лабиринт и да се върна вкъщи, у дома. Бях предизвикан от майката природа и бях доказал своята стойност, способността си да се адаптирам и да оцелея. Сега знаех, че бях победител в тази неравна борба срещу самия себе си и срещу неблагоприятните елементи.



Взех змията и я разрязах наполовина с ножката, като изтръгнах вътрешностите, доколкото можах, но не без се погнуся в голяма степен. За това я хванах за единия край и се завъртях с пълна скорост, въртях се бързо и червата летяха във всички посоки. Тогава си помислих, че това е в противоречие с плана ми да бъда дискретен и да не привличам внимание, но вече имаше останки от змия навсякъде и нямах никакво желание да ги събера. Останалата част почистих с ножката, като това ме накара да потръпна няколко пъти, беше отвратително. След това я одрах. Когато беше готова, осъзнах, че имам проблем. Не можех да запаля огън, за да я сготвя, защото това щеше да разкрие моето съществуване и местоположение, така че трябваше да я ям сурова. Погледнах кървавото месо с тревога. Отрязах голямо парче и го сложих в устата си. Ако животните се хранеха със сурово месо, и аз можех да го направя. Сдъвках няколко пъти и изплюх всичко. Беше отвратителна! Имаше консистенцията на пластмаса, сякаш се опитвах да ям някоя от куклите на сестрите ми или полуизхабен хрущял. Винаги съм харесвал добре опеченото месо, никога не бих могъл да го ям недопечено и още по-малко по този начин — напълно сурово. Това, което винаги ме е отвращавало най-много, бяха нещата с консистенцията като на това месо: недопечената пилешка кожа, бекона, шкембето...



Тотално разочарован взех всички останки от змията и тези от храната си и ги зарових. След това сложих малко листа отгоре, за да ги скрия по-добре. Каква е ползата от възможността да намеря храна, ако не можех да я ям? Да рискувам да бъда ухапан от змия и да умра? За какво? Освен това имах проблем с водата. Трябваше да намеря нещо, защото все още бях ужасно жаден и ми бяха останали само две безалкохолни. Паднах на земята, потейки се изобилно от усилията, положени за улавяне на змията. Победен, изпих едно от двете безалкохолни и захвърлих кена. Нека ме открият, в крайна сметка е по-добре да умреш разстрелян, отколкото от глад, отнема по-малко време. Освен това, бях разпръснал змийски черва в радиус от два метра. Сбогом на победителя, сбогом на носещия оцеляването в кръвта си, привет на провалилия се, който щеше да умре в една дива градина. Заслужавах си го, така че не можех да се оплача. Бях убил двамата си най-добри приятели. Във всеки случай знаех, че бях гледал нещо по телевизията за водата в дъждовната гора, спомних си, че бяха казали, че е лесно да се намери едно място по определен начин, но не помнех къде.



Известно време, което не засякох, останах там, седнал на земята, с ръце, опрени на коленете и с наведена глава, с блокирал мозък, поддавайки се на момента. Примирение, конформизъм, изоставяне, отказ от живота. Самолетната катастрофа със смъртта на Алекс, гледката как застрелват Хуан, еуфорията със змията и последващото разочарование, изтощението, сънят... Твърде много неща практически за двадесет и четири часа, твърде много силни емоции. Защо Хуан трябваше да е толкова глупав и да хукне да бяга по този начин? Защо ме беше оставил сам? Поне щяхме да сме там двамата и всичко щеше да бъде различно, но не, трябваше да се опита да избяга така, така... Исках да се прибера у дома, да затворя очи и когато ги отворех, да бъда в леглото си и всичко това да беше било един по-реалистичен кошмар от обикновено, лош сън като всеки друг, анекдот, който да разкажа, когато се видех следобед с моята приятелка и приятелите ми. Започнах да плача, но почти никакви сълзи не паднаха от очите ми.



Изгубен, обезкуражен, разочарован и припаднал от умора и сън. Не знаех какво да правя. Накрая просто по инерция зарових кена, който бях изхвърлил, и станах, за да продължа пътя си, макар сега да вървях с много по-спокойни темпове, оставяйки се на течението, почти влачейки краката си. Вървях и спирах на интервали, докато стана осем вечерта. Спирките бяха все по-дълги, моментите на ходене все по-кратки. Използвах пръчката, с която си бях послужил за змията, като помощно средство, като по този начин облекчих напрежението от нараненото си коляно, въпреки че по това време вече не усещах краката си. Ходене просто за да ходя, без дори да се опитвам да си определя добре посоката, в края на краищата не бях сигурен как да го направя и почти можеше да се каже, че не ми пукаше. Защо трябваше да ги убеждавам да дойдат тук, защо? Никога не бях слушал никого, винаги трябваше да става на моето. Виж докъде ме доведе желанието ми да контролирам всичко, да командвам преди всичко. Хуан, тъпако, защо хукна да бягаш така, самоубивайки се? Ти беше виновен, аз нямах нищо общо с това. Ти беше виновен. Ти.



Когато вече не издържах, изядох една от кутиите със сладко от дюля и изпих останалото безалкохолно, скривайки всичко останало, включително едно от двете одеяла, които ми бяха останали. Защо ми бяха две? Колкото по-малка тежест носех, толкова по-добре. Освен това топлеха много когато носех раницата, имах усещането, че гърбът ми се пече, като тениската ми беше постоянно залепена за тялото от пот, което предизвикваше неудобство. Също бях започнал да изпитвам постоянно чувство на замаяност, вероятно защото бях обезводнен поради липсата на вода. Нищо чудно. Предполагаше се, че безалкохолните утоляват жаждата на момента, но не осигуряваха голяма хидратация. Един мой съученик му казваше „Йо-йо“ ефект заради захарта.



Тъй като се стъмваше и не ми се искаше да спя отново толкова неудобно върху някое дърво, потърсих малко закътано място със суха земя, направих оскъден матрак от зелени листа и клони, сгуших се завит доколкото беше възможно с малкото одеяло и с раницата като възглавница и заспах. Бях прекарал първия си ден в дъждовната гора и вече ми беше повече от омръзнало, бях изтощен и исках това да приключи по един или друг начин.









ДЕН 3


КАК ЗАПОЧВАТ МОИТЕ СТРАДАНИЯ



Нещо ме нападаше, усещах как ме сърби цялото тяло. Скочих на крака от раз, с избистрен ум и викайки. Погледнах ръцете си и те бяха покрити с червеникави мравки с много големи глави, тялото ми беше напълно покрито с тях. Хапеха ме отново и отново, навсякъде. Съблякох дрехите си, почти разкъсвайки ги, и започнах да тупам тялото си с ръце, да скачам, да се треса и да се извивам като опашка на гущер, крещящ и стенещ от болка. Някои от тях влизаха през устата ми, принуждавайки ме да плюя отново и отново, други усещах в носа си, в ушите си, навсякъде. Сякаш цял рояк пчели бяха решили да ме нападнат едновременно. Малко по малко успях да се отърва от мравките, но ми отне около десет минути, докато се уверих, че никоя от тях не обикаля безнаказано тялото ми. Там, където бях лежал, преминаваше безкрайна колона от мравки


. Цялото ми тяло беше зачервено от ударите, които си бях нанесъл, за да се отърва от мравките, и покрито с още по-червени петна от ухапванията, получени от тези проклети насекоми. Всичко ме сърбеше толкова, че дори не знаех къде да се почеша по-напред. Въпреки че по мен не бяха останали мравки, от време на време имах усещането, че виждам нещо да тича някъде и отново да се разтърсвах конвулсивно.



Когато овладях малко гнева и разочарованието си, взех раницата и я изтупах от всички мравки и направих същото с одеялото и дрехите, които бяха разпръснати по пода. Само обух маратонките си, а останалите неща прибрах в раницата. Грабнах няколко камъка и клони и ги хвърлих яростно по организираната колона, псувайки по мравките. За миг загубих контрол, гневът ме обзе. Да, мравките бяха виновни за всичко, трябваше да убия мравките, бяха ме довели до тази глупава ситуация и щяха да си платят за това. Настъпвах ги отново и отново, яростно, трескаво, сякаш обзет от неудържим плам за унищожение. Някои пълзяха по краката ми, хапейки ме отново, но вече не усещах нищо, за момент болката престана да съществува. Самотна мисъл се появи в главата ми: да убия мравките. Тропах с крака, ритах върху тези на земята и размазвах с ръце онези, които бяха по тялото ми, смачквайки ги по краката, ръцете или гърдите ми. За няколко минути това беше единствената ми война, единственият ми свят: настъпване, удари с ръка, писъци на ярост, разочарование, потискани твърде дълго. Един разгневен Гъливер унищожаваше света на лилипутите. След това се отдръпнах на няколко крачки, строполих се на земята и за известно време сякаш си отидох, напълно оставен на съдбата си, сляп за случващото се около мен, непознаващ нищо друго освен нищото, вътрешната празнота. В крайна сметка реагирах. През нощта ми се стори, че чувам ропота на близък поток вода, затова отидох да го потърся, гол, изнемощял, треперещ, със сърбеж по цялото тяло, с тояга в ръка и раница на рамото ми. Зад мен безброй смачкани мравки и много други, които тичаха наоколо в техния особен танц на неорганизирана лудост.



Наистина слухът ми не ме беше измамил. Река с ширина около пет метра си проправяше път през гората пред очите ми. Първото ми намерение беше да събуя маратонките си и да скоча във водата, но си спомних нещо за пиявици и първо огледах внимателно водата около брега, оставяйки предпазливостта да надделее над отчаянието ми за момент. Самата идея една от тях да се залепи за тялото ми, закачена за мен да смуче кръвта ми, ме караше да потръпна. Когато докоснах водата с ръка, забелязах, че не беше твърде студена, за да мога да издържа в нея за известно време. Стори ми се, че не видях нищо друго освен едни прекрасни малки цветни риби, някои по-цветни от останалите, които бяха твърде малки за да послужат за храна и твърде красиви, за да бъдат убити. Имаха издължено и сплескано тяло, опашката разделена на три части, като централната беше подобна на птичи пера, очите пропорционално големи на главата, имаха преливащ се син цвят, но когато слънчевите лъчи се отразиха върху телата им, люспите им заприливаха в пълния невероятен диапазон от синьо до виолетово


. Огледах се за нещо друго като пирани, крокодили или нещо подобно, но не видях нищо. Затова, след като пих малко вода, реших да се топна.



Уверявайки се първо с тоягата, че дъното е твърдо, влязох за малко във водата с маратонките на краката, защото се страхувах да не ме ухапе някое животно или да не ми се забие нещо. Първото ми усещане ме накара да изтръпна от контраста на температурата на водата и тази навън, макар че скоро свикнах. Около мен прелитаха ярко оцветени водни кончета, с техните продълговати форми и техния бърз и уверен полет; имаше и голям брой насекоми, летящи и препускащи по повърхността на водата, сякаш беше пързалка.



Когато водата стигаше до коленете ми, спрях и намокрих цялото си тяло с помощта на ръцете си. Охлаждащият ефект на водата върху безкрайните ухапвания на мравките, върху безбройните драскотини и върху подутото коляно ми даде неописуемо чувство на облекчение. Възможността да постоя във водата известно време, забравяйки за всичко, наслаждавайки се на всяка секунда, създаде у мен състояние на дълбока релаксация. Затворих очи и потопих главата си във водата, задържайки дъха си колкото е възможно по-дълго, усещайки как прохладата преминава през кожата ми, обгръща я и я гали нежно. За миг всички проблеми и притеснения изчезнаха. Отпих големи глътки вода, докато се наситя напълно. Когато излязох от водата, бях решен да оцелея на всяка цена; настроението ми се приповдигна, духът ми беше готов за битката.



Чух шум в близкото дърво и бързо се скрих в гъсталака. Вече ме бяха намерили, гол и неподготвен, със сигурност щяха да ме убият, да ме убият безмилостно, да ме принесат в жертва като някое клето животно. Не исках да умра, нямаше ли как да ги заблудя? Не заслужавах ли малко спокойствие? Не ми ли беше достатъчно с мравките? Образът на Хуан, разстрелян от бунтовниците, се появи в главата ми като поредица от кратки светкавици, безжизненото тяло на Алекс, седнал в самолета след сблъсъка, със стичаща се по челото му кръв, ме измъчи още веднъж. Представих си как кървя от няколко дупки в тялото си, причинени от изстрелите на бунтовниците, легнал на земята в подножието на голямо дърво, те се смееха, аз умирах. Болката... Надникнах през листата на дърветата и най-накрая открих произхода на звука: маймуна с височина около петдесет сантиметра със също толкова дълга опашка, синкаво лице, от всяка страна между окото и ухото ивица тъмни косми, напречна светла лента над очите, по-голямата част от тялото жълтеникаво-кафяво и бяла гуша, гърди и корем


. Може би не ми беше писано да умра този ден. Малко по малко се появиха още и се събраха пет от тях, като скачаха от клон на клон и крещяха високо. Сигурно си играеха или нещо подобно, покатерваха се върху някой клон и енергично го размахваха, докато крещяха. Може би бяха в размножителния си период, не знаех, но беше невероятно шоу. Малко по малко сърцето ми се върна към нормалното си биене. Последното нещо, което видях, беше как една от тях взе от земята нещо, което приличаше на стоножка и го изяде.



На другия бряг на реката се появи друга маймуна, сходна по форма, но с различни цветове. Имаше черно лице, бели бакенбарди и бяла брада, която продължаваше по гърдите и част от ръцете ѝ. Цветът ѝ беше по-черен и имаше червеникаво-оранжево триъгълно петно на гърба си. Беше по-голяма от предишната и много по-здрава


. Отпи малко вода, пренасяйки я до устата си с ръка, и изчезна. Останах малко да погледам как останалите играят и скачат. Това беше уникално преживяване, което никога не съм предполагал, че ще изживея. За пореден път си спомних за двамата ми мъртви приятели и колко щеше да им хареса да видят това, особено на веселия Алекс, който винаги беше толкова любопитен за всички неща. Сега с кого щях да обсъдя тези моменти, с кого щях да ги споделя? Нямаше никой, който да ги беше преживял с мен, който да можеше да разбере. Не! Не биваше да мисля за това, това не ми помагаше да продължа напред и сега това, от което се нуждаех, беше да събера възможно най-много енергия, за да оцелея. Излизането от тази проклета дъждовна гора трябваше да бъде единствената ми цел. Да избягам от този зелен ад.



Събух маратонките си, изцедих ги малко, за да изтече водата, и ги закачих за краищата на няколко клона, за да изсъхнат. След това взех бутилката за вода и потърсих място с поток, за да я напълня. Спомних си, че бях чел, че е по-лошо да я взема от място, където водата е застояла, защото имаше повече шансове тя да не е здравословна или в нея да има някакви насекоми. Разбира се, че можеше да се сетя, преди да отпия. Продължаваше да ме сърби цялото тяло, макар и с по-малка интензивност от преди. Усещах, че бедрото ми пулсираше и когато го погледнах, за да видя дали не е ударено, открих пиявица, която беше залепнала за крака ми, за да смуче кръвта ми. Това беше някакъв вид плужек, може би по-тънък. Първоначално се уплаших, после се осъзнах и помислих как да реша проблема. Ако си спомнях правилно, пиявиците се махаха със сол или чрез горене. Извадих запалката и започнах да я обгарям с пламъка, докато не се сви, след което се възползвах от възможността да я изтръгна с ножката. На мястото, което беше заемала досега, беше останало само едно червено петно, капка кръв се стичаше по ръба. Нагорещих върха на ножката с запалката и внимателно обгорих раната. Нямах представа дали пиявиците инфектират направената от тях рана или не и предпочитах да не рискувам. Заболя толкова много, че трябваше да положа усилия, за да не изкрещя с всички сили. Проверих останалата част от тялото за още, но беше единствената. Сега кракът ми имаше отпечатъка на върха на ножката ми, гравиран с огън. Щеше да ми излезе огромен мехур. Може би не трябваше да извършвам това безобразие.



Леността взе надмощие над тялото ми и реших да си дам почивка тази сутрин. Толкова много емоции подред бяха изтощителни, бях съсипан и тялото ми тежеше ужасно много. Потърсих сенчесто място и когато изсъхнах, облякох дрехите си и тениската за спомен от Намибия, които носех в раницата си, използвах я, за да покрия цялата си глава, включително и лицето си, за да избегна досадните и изобилстващи насекоми, с които беше осеян брегът. Преди да легна се загледах в един храст наблизо. Вече бях видял доста като него, с ефектни карминови на цвят плодове с малки синкави семена


. Дали ставаше за ядене? Смачках една заблудена мравка, която все още не бях успял да изтръскам от дрехите си. Затворих очи и се унесох в състояние на сънливост, на дремливост, топлината и влажността предизвикаха усещане за тежест в мускулите и волята.



Един изстрел, след това експлозия от някакво автоматично оръжие, още изстрели. С един скок се изправих. Чуваха се от другата страна на реката, макар и далеч. Сега вече наистина не си въобразявах, щяха да ме открият всеки момент. Изведнъж отново осъзнах, че моето положение не ми позволяваше да се отпусна, че ако не държах всичките си сетива в постоянно нащрек, това щеше да бъде сигурен провал за мен.



Бързо опаковах всички неща, прибрах тениската в раницата си, обух си чорапите и маратонките и взех тоягата. Все още бяха мокри, но в този момент нямах време да обръщам внимание на тези подробности. Реших, че най-добрият възможен начин да стигна до някъде беше да продължа по коритото на реката, но тъй като следването му покрай брега ми се струваше много опасно, навлязох отново в дъждовната гора, за да се опитам да остана незабелязан сред листата и да извървя четири-пет метра успоредно на реката. Това беше затворен свят, в който, гледайки във всяка посока, не откривах нищо друго освен непроницаема зелена стена без изход. Най-много да виждах на разстояние от три-четири метра пред себе си. Скоро загубих реката от поглед и отново бях на път към нищото.



През целия следобед вървях с темпо, което понякога беше много бързо, а понякога беше по-бавно, с много редки почивки. Толкова, че да мога да си поема дъх и да се ослушам за още изстрели. Наложи се да понасям постоянен звук, подобен на този, който се чува, когато стъпиш в локва, и който обувките ми издаваха с всяка стъпка, която правех, и спорадични сигнали за крампи в прасеца. Плътността на листата се увеличаваше на моменти, като на някои места хвърляше сянка. Навсякъде имаше комари, не спираха да ме тормозят, сякаш ставаше дума за безкрайна битка. Понякога ми напомняха за японските камикадзе от Втората световна война, хвърлящи се към целта си, без да се интересуват от живота си. Комарите бяха същите, не спираха да се нахвърлят върху тялото ми, без да се интересуват от броя комари, станали жертва на ръцете ми, които използвах като зенитна артилерия. Някои от тях бяха толкова големи, че приличаха повече на гигантски бомбардировачи отколкото на изтребители, като самото им присъствие предизвикваше страх у врага. Щом ги видех да се приближават, веднага изпадах в състояние на напрегнато очакване, готов да ги избегна. Винаги се намираше някой гладен и имах безброй ухапвания по ръцете и краката, където дрехите не покриваха тялото ми. Някои от тях дори бяха върху ухапванията от мравките при събуждането ми. Това беше битка, която бях загубил предварително, банална, безсмислена, безполезна битка, тъй като те нямаха край, а аз все повече се изморявах. Набегът им беше толкова настойчив, че реших да покрия частите, където нямах дрехи, с влажна пръст, образувайки непроницаема за тях бариера. Тази мимолетна идея ме спаси. Беше неудобно за движение, особено когато изсъхнеше, но по-лоши бяха непрекъснатите им атаки. Благодарение на този трик успях да забравя за безмилостните насекоми за дълго време и въпреки че не бях победител, поне постигнах временно примирие. Освен това имаше изненадващия ефект да спре сърбежа там, където ме бяха ухапали мравките. Най-сетне малко късмет.



Продължавах да наблюдавам всичко около себе си, постоянно имах чувството, че ме следят, че все повече съм заобиколен, притиснат в безгранична дъждовна гора. Дори ми се струваше, че чувам стъпки и гласове зад гърба си или че виждам мимолетни лица на партизани, които ме гледаха яростно между дърветата, бдейки без прекъсване. Истината е, че не успях да видя никого с яснота, дори не можах да забележа никаква следа от нечие присъствие в района. Струваше ми се, че дърветата се навеждат над главата ми, затваряйки ме все повече в клетка от жива дървесина. Не знаех дали ставам параноичен или нещо друго, но трябваше да успея да се успокоя, за да оцелея в тази непозната и смъртоносна дъждовна гора.



В това безумно скитане се натъкнах на ужасяваща сцена. Това, което изглеждаше като семейство примати, с размер на шимпанзе или нещо подобно, лежеше на една поляна без ръце, крака и глави насред големи локви изсъхнала кръв и заобиколени от безброй мухи и всякакви насекоми и животни, хранещи се с мърша. Вонята, която излъчваха, беше непоносима и не можех да възпра позива за повръщане, който мигновено се надигна в гърлото ми. Събрах смелост и погледнах отново. Имаше два, които изглежда бяха възрастни, и един по-малък. Не изглеждаше да има малки, но това, което не знаех, беше дали защото не ги бяха хванали, защото нямаха или защото ги бяха взели, за да ги продадат на черния пазар. Знаех, че някои части от животни се продават много добре като афродизиаци в азиатските страни: рогове от носорог, кости от тигър и други подобни. Може би това беше нещо подобно. Реших да се махна възможно най-скоро от това проклето място. Това откритие не само демонстрира за пореден път човешката жестокост, но също така ме накара да видя, че се намирам в райони, посещавани от бракониери, които със сигурност бяха недружелюбни към непознатите.



Бях твърде повлиян от всичко, което се случваше. Имаше един момент, когато най-накрая получих силен спазъм в прасеца на десния крак и това ме принуди да го изправя, за да го разтегна, докато стисках здраво устата си от болка и се гърчех на земята. Трябваше да остана седнал дълго време, преди да мога да тръгна отново и това ме тревожеше непрекъснато през останалата част от деня. На няколко пъти си помислих, че спазмът се завръща и трябваше да се изправя, за да разтегна крака си. Когато започна да се стъмва, бях напълно изтощен и не бях напреднал много поради бавното темпо, с което се наложи да вървя. Преди всичко краката ми бяха изтощени от толкова ходене, коляното и прасеца ме боляха, а стъпалата ми бяха изтръпнали. Гледайки от положителна гледна точка, ако успеех да се измъкна от това, щях да съм сложил край на биреното коремче, което ми растеше. Все беше нещо. Не биваше да губя чувството си за хумор, това можеше да ме спаси. Това беше единственото нещо, което ми оставаше, това и желанието ми за живот. Елена, какво не бих дал сега за една твоя прегръдка, за твоята усмивка! Или за едно от онези вкусни ястия, които приготвяш!



Седнах върху един паднал дънер и изядох цялото останало сладко от дюля и отпих голяма глътка вода. Оставаше ми само около една пета от бутилката и никаква храна. Тази трета нощ щях да я прекарам отново на едно дърво, след преживяването с мравките не мислех, че ще мога да заспя, тъй като мравките бяха едни и същи както на земята, така и на дърветата, но още по-малко ми се искаше да ме хванат заспал негодниците с изстрелите. Както и първата нощ, потърсих подходящо дърво и когато го намерих, се покатерих на избрания клон с помощта на едно пълзящо растение. Веднага щом сложих ръка върху него, трябваше да я махна, защото усетих рязко ужилване. Растението имаше бодли. Разтрих възпалената си длан и потърсих друго дърво, на което да се кача. Когато го намерих, се качих много внимателно и се подготвих да прекарам още една нощ в този ад. Свалих маратонките и чорапите си и се помолих на сутринта да са изсъхнали, въпреки че много се съмнявах в това, тъй като въздухът беше почти постоянно влажен. Краката ми бяха набръчкани и имаха светъл кафяво-зелен цвят. Изсуших ги, както можех, но усещането за дискомфорт все пак продължи. Опитах се да се стопля, но нямаше начин да го постигна нито с одеялото, нито с разтриване на тялото си. Непрекъснато ме притесняваха ухапванията от комари и мравки, но не можех да направя нищо. Единственото нещо, което ме освободи от тези неудобства, беше, когато нанасях мокра кал върху тялото си, за да избегна ухапванията, в тези моменти постоянният сърбеж се превръщаше в успокояващо усещане, което не знаех как да опиша. Усещах постоянна болка в краката, без да мога да я локализирам, както и в гърба. Дясната ми ръка беше изтръпнала от изтощението от това, че през целия ден нанасяше удари с пръчка все едно беше мачете.



Бях толкова изтощен, че веднага заспах. Последната ми мисъл беше надеждата, че когато се събудех на следващия ден, щеше да ме очаква закуска с голяма чаша мляко с мед и няколко препечени филии с много масло и мармалад от ягоди или къпини.









Конец ознакомительного фрагмента. Получить полную версию книги.


Текст предоставлен ООО «ЛитРес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию (https://www.litres.ru/pages/biblio_book/?art=66740773) на ЛитРес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.